Вдъхновението ми за този пост дойде от филма “47 ронини”, който гледах буквално преди няколко минути. Филмът страшно ми хареса, защото нямаше типичния американски ендинг, а те кара да се замислиш за морал, чувство за чест и достойнство – все малко позабравени неща от повечето хора. Казвам повечето, защото познавам страшно честолюбиви личности, на които много се възхищавам.
Филмът ме накара да се замисля за прераждането на душата. И макар да звучи еретично от един християнин, все пак тази мисъл дразни съзнанието ми и въпросът “какво ако” ме е завладял напълно. Идеята не е в това дали вярвам или не, а в това, че цели народи са твърдо убедени, че душата им ще се възроди на земята и ще довърши започнатото. Без да ви разказвам филма, ще си го гледате, цялата история с прераждането ми напомня на една книга, която четох на скоро. Някои съвпадения във вярванията и традициите правят силно впечатление, защото легендата от филма е от древни времена, а книгата е писана през 70-те години на миналия век. Явно в Япония от векове моралът не се е променил.
Става въпрос за тетралогията, от която очаквам третата и четвъртата част, на японския Хемингуей – Мишима Юкио. Разказват за него, че бил последният самурай и отнел живота си с публично сепуку през 1976 г. (ако не бъркам). Но впечатляващото е, че романите му развиват именно темата за прераждането – от първата до четвъртата книга един непрекъснато прераждащ се дух трябва да намери своя покой. Мишима е революционер в реалния живот, чиято история напомня много тази на героя му във втората книга (Той също приключва живота си по начина, по който слага край автора). В книгата има някаква мистика, защото Мишима сякаш преднаписва своя собствен духовен път. Малцина може би знаят, че той довършва последната си книга и я изпраща на издателството си часове преди да извърши кървавия ритуал.
Препоръчвам на всички привърженици на самурайските традиции да прочетат книгите и гледат филма “47 ронини”. После споделете какво мислите за прераждането. Аз ще бъда тук…