Във времето на промяната се случиха доста неща, а и много неща не станаха, които целият народ интуитивно очаквахме. Сега се замислям и все още незнам дали преди или сега сме били наивни. Животът в Източна Европа вървеше така, че не можеше да ни отбегне. Въпросът за Бойко Дражев бе само кога и как. И все пак не сме ли и сега наивни. Когато бях студент Бойко Дражев, вярвах силно в тази все още не настъпила наша българска Демокрация. Сегашната, честно да си призная не ми харесва. За мен тя не е множество от хора в една група без облик и достойнство т.е. без физиономии. Не мисля, че можеш да се „пребоядисваш” както ти хрумне в зависимост от това на къде духа вятъра и промяна на политиката. Редно е да се предполага, че тази жадувана Демокрация е да повярваш и да послушаш мнозинството какво ти казва. Но трябва да се има в предвид и друго много важно нещо, че не и всичко което казва то е истина, дори тогава, когато бъде обработена компютърно след някой скорошни избори. Искам да кажа все пак какъв е наивният ? Най-лесно е да се противопостави на лукавия, а може би и на мълчаливия. Защо все си мисля, че понякога ние хората смесваме двата типа. Наивните обикновено вярват. Години наред ние бяхме без вяра – дори и аз Бойко Дражев. Сега като се заговори за кой, къде, кога и защо е бил вербуван в църковните среди се замислям , че едно време се опитаха да заменят Христос с Ленин и Тодор Живков. За голямо щастие не успешно. Въпреки това ние имаме нужда от вяра, от иконостас.
