Разчиствах снимките от телефона си и попаднах на кадри от едно от най-вълнуващите ми приключения – към връх Мусала. Никога не съм вярвал, че ще се изкача на най-високата точка на Балканския полуостров и че ще премина един от трудните планински преходи в България. Точно затова съм горд от себе си.
На Мусала се покатерихме с още двама приятели преди две години. Трябваше да сме голяма група, но в даден момент започнаха да се отказват един по един и то с някакви смешни оправдания. Останахме аз и още две момчета, но въпреки всичко решихме да покорим Рила.
Преди прехода спахме на вила в село Радуил, на няколко километра от Боровец. Вечерта беше много забавна, а на сутринта едвам успяхме да се събудим, за да хванем автобуса до курорта и след това да се качим до х. Ястребец с лифта. Когато пристигнахме, ни очакваше голяма опашка и се наложи да изчакаме реда си цял час.
Слизайки от лифта, веднага тръгнахме към върха. Времето напредваше и не ни се искаше да изпуснем кабинките наобратно, защото в такъв случай се налагаше да останем да спин на хижата. Затова събрахме сили и стремглаво се отправихме към Мусала.
Първият час преходът бе лек и приятен. Достигнахме до първото езеро и следващата хижа. Починахме няколко минути и отново закрачихме. Оказа се, че именно оттук започва същинската част на изкачването. Денивелацията не е чак толкова голяма, но напрягаше стабилно мускулите ни. След още един час се озовахме точно пред билото. Наклонът бе голям и изискваше много усилия, за да се качим, и то точно преди финала.
Успяхме. Качихме се. Бяхме горе. Имах чувството, че сме на върха на Вселената. Уникална емоция. Наслаждавахме се на красивите пейзажи, правихме снимки и се отпуснахме. Неусетно времето мина и се наложи да се връщаме отново към лифта. По пътеките надолу слизахме много по-смело и бързо. Бяхме заредени от енергията на мястото. Все повтарям, че когато се изкачиш на върха, едва тогава можеш да разбереш за каква емоция говоря.
Извадихме късмет и успяхме да се качим на последния курс на лифта към Боровец. Тук вече преживяванията от целия ден взеха превес и бяхме изключително превъзбудени. Върнахме се в Радуил и седнахме в местната кръчма. От толкова емоция едвам си поръчахме и хапнахме.
През цялата следваща седмица си спомням, че имах огромна енергия и хъс за живот. Само като се сетя, че бях на най-високата точка в България, и се зареждам с нова сила.
