Студът ме удари по лицето, направо като шамар. Дръжката на вратата беше ледена, и скърцаше направо дразнещо. Като от оня филм на ужасите, дето гледахме с баба преди години. Дърпаш, а тя не дава и стои така, сякаш пази нещо. И миришеше, не знам на какво точно, ама беше миризма на старо, на забравено. Като онзи таван при баба, дето беше пълен с кашони и боклуци, та човек се чуди как не се е срутил. И аз… честно казано, не съм имал време да чистя. Кога, бе, като съм се заплел в тия сметки. Кешбек картите… пак се омотах.
Аз, бе, не съм математик, това е ясно. Винаги съм обичал думите, историите. Числата… те са някак си студени, сухи. Студени като тая дръжка. Но ето ме сега, с калкулатор в ръка и се чудя – колко съм спестил? Истината е, че май съм се подвел по тия лъскави реклами, по обещанията за отстъпки. Всеки път си казвам: „Ей, това е шансът да спестя нещо!“ А после гледам и гледам, и се оказва, че съм похарчил повече, само за да получа тия жалки проценти. Майтап голям, направо. И сега седя и се чудя – за какво ми е това цялото? За да имам някакви си стотинки повече? Че и нерви да губя.
Сетих се за една стара касова бележка, дето я пазя още от студентските години. Бяла, избеляла, с избелели цифри. И аз съм си я запазил, не знам защо. Има нещо в тия хартийки, нали? Те пазят спомени. Явно съм купил някакви дрехи. Бях студент тогава, нямах много пари, и всяка стотинка беше ценна. Помня, че успях да си взема един панталон, на разпродажба. Бял, с колан. И го носех само веднъж, на рождения си ден. И се чувствах… щастлив. Беден, ама щастлив. Сега имам цял шкаф пълен с дрехи, ама този панталон… той ми е по-скъп, не защото е бил скъп, а защото ми напомня за едно по-просто време. За време, когато парите не бяха всичко. И сега се чудя – какво стана с мен? Кога се превърнах в човек, който гледа всяка стотинка и се занимава с кешбек програми?
И сега, с десет кредитни карти и сложни схеми за кешбек, седя и прелиствам извлеченията. Цифри, цифри и пак цифри. Направо ми се вие свят. Май съм се загубил в лабиринта на финансите. Защо изобщо се опитвам да оптимизирам разходите си? Защо не мога просто да си позволя да купя това, което искам, без да се притеснявам за процентите и отстъпките? И дали не съм просто жертва на маркетинга? На тоя безкраен стремеж към „по-доброто“? Че то „по-доброто“ за едни хора е да имат повече пари, за други – да имат повече спокойствие. А за мен… за мен май е и двете. Или пък и нито едното.
Че като се замисля, онзи ден пак бях на пазара и гледах как една баба се пазареше за един домат. Направо ми стана мъчно. А аз си мисля за кешбек програми и за това дали да си купя ново яке. И се чудя – какво ли си мисли тя за мен? Че съм луд ли? Че съм се объркал в живота ли? Че не знам какво искам ли? Май е така. Май не знам какво искам. И това ме плаши.
Или може би просто съм уморен. Клепаците ми тежат, мисълта за леглото е единственото, което ме държи буден. Кафето е студено, а слънцето вече залязва. И сега се чудя – защо да се мъча? Защо да смятам и да смятам? Май трябва просто да си почина. Да изключа калкулатора и да се опитам да се отпусна. Да не мисля за пари, за отстъпки, за кешбек. Просто да дишам.
А на съседите отгоре пак са пуснали телевизора на макс. И пак ще слушам тая музика до късно. Не че ми пречи особено… ама, айде, не е сериозно вече. И сега се чудя – защо не им кажа нещо? Ама после се сещам, че не ми се занимава. И пак се връщам към тия сметки. И пак не ми излизат.
Една капеща чешма в кухнята. Кап, кап, кап… ритмично и монотонно. И пак се чудя – защо не я оправя? И защо изобщо се занимавам с глупости, като не мога да си оправя една проста чешма? Май ще си остана с тая чешма и с тия сметки. И ще се чудя пак и пак – защо, защо, защо? Но май никога няма да намеря отговор. Наистина ли има такъв? И тогава какво?
