Всичко започна с един писък. Дребен, писклив звук от смартфона, който ме извади от един напълно безсмислен опит да подредя мислите си в документ. Оказа се, че новата ми „умна“ лампа е решила да ме уведоми за наложителен ъпдейт. Това съобщение пристигна точно в момента, в който се опитвах да се концентрирам върху работата си.
Защо изобщо купих това нещо? За 50 евро придобих малка пластмасова кутия с чип и Wi-Fi модул, която обещаваше да прави дома ми по-умен. На теория – супер. Светлина, която се адаптира към настроението ми, която ме успокоява вечер и ме зарежда сутрин. На практика – поредният електронен каприз, който изисква повече грижи, отколкото обикновена крушка. Преди години, ако исках промяна в осветлението, просто сменях крушката. Без регистрации, без пароли, без съгласия. Сега – цяла одисея.
Първо, приложение. После, профил. Имейл, парола, измислици. Накрая – искане за достъп до местоположението ми. Сериозно? Лампата трябва да знае, че съм в София, за да свети правилно ли? Абсурд.
И най-големият абсурд не е в самата лампа, а в това колко бързо тя се превърна в поредната грижа. Вместо да ми спестява време, тя ми го отнема. Сега трябва да проверя дали рутерът ми поддържа 2.4 GHz, защото иначе лампата отказва да се свърже. Вместо да ме успокоява, тя ме принуждава да се боря с облачни услуги, които прекъсват, оставяйки ме в полумрак.
Купуваме „умни“ джаджи, които уж ще улеснят живота ни, а накрая просто ни товарят с още поддръжка. Плащаме за удобство, а получаваме още по-сложна рутина. Всичко това под прикритието на „иновации“ и „по-добър живот“. В края на сметката лампата свети, но аз имам още една задача в списъка си. И тя е да се погрижа лампата да не се ядоса на липсата на интернет.“
