От новия рутер се носи онова ухание на евтина пластмаса, дето ти къса нервите. Точно когато се опитвах да кача едно удостоверение в държавната онлайн платформа. Спомних си за старите, прашни папки, където всичко беше ясно и подредено. Сега обаче имаме „умна“ администрация, която те кара да скачаш като маймунка през обръчи.
Като ти обещаят „лесно и бързо“, знай, че предстои да пропилееш следобед в безкрайно опресняване на страницата. Проблемът не е в технологията, а в това, че е направена да изглежда модерна, без да върши работа. Старият архив имаше едно предимство – беше предвидим. Сега всичко е пъзел, в който правилата се сменят по средата на играта.
За да кача един документ, се наложи да стана „сканиращ техник“. Намерих скенер, направих файла, намалих го под два мегабайта, после го преименувах според някакъв нелогичен стандарт, който само програмист може да разбере. Вместо да премахнем бюрокрацията, просто я преместихме онлайн и добавихме още един слой технически зор. Сега вместо до гишето, се боря с несъвместими PDF-и и изчезващи сесии.
Единственото, което ми донесе радост в този хаос, беше моментът, в който осъзнах колко сме наивни. Смехът ми беше искрен, когато разбрах, че се опитвам да бъда „дигитален гражданин“, а всъщност просто се боря с размера на една снимка, за да не се срине сървърът на държавата. Това ми даде някакъв странен, ироничен ентусиазъм. Видях абсурда в чистия му вид и това ме освободи.
Истината е, че държавата пести от хартия и служители, а ние плащаме с часове пред монитора, които иначе бихме прекарали в нещо смислено. Дигитализацията в този си вид е просто прехвърляне на тежестта от чиновника върху потребителя. Сега чакам следващото съобщение за грешка.“