Винаги съм харесвал поезията. Смятам, че умението да предадеш толкова много чувства с толкова малко думи, е истинска дарба. А ако успееш да докоснеш душата на четящия, тогава си постигнал съвършенство.
Наскоро открих именно такава поезия – откровена и лична, която остави следа в съзнанието ми и ми въздейства по различен начин. Неин автор е самоковският писател Васил Лазаров. Освен стихосбирката „Песента на кондора“, той има издадени три романа и сборник с есета на християнска тематика. Член е на Сдружение на писателите – Пазарджик и е председател на Сдружение на писателите – Самоков. През 2018-та Лазаров е отличен в международен конкурс за поезия за стихотворението си „Художникът, който рисуваше вятъра“.
Тук няма да се спирам поотделно на стиховете му, а ще обърна внимание на поезията му и цялостното въздействие, което носи според мен.
От прочетеното до момента, смело мога да твърдя, че върху белия лист, авторът изразява всичко, което го е впечатлило и развълнувало по един непринуден и съкровен начин. Той се връща в младостта си чрез своите спомени, описва с особен сантимент безгрижието и веселието, които е изживял в онези дни. Достатъчно е да погледнем само няколко стиха, за да почувстваме това, което се таи в душата му и е намерило проводник чрез писменото слово.
Докосвайки се дори за първи път до неговата поетична душа, веднага ще забележите полюсната тематика, която го вълнува. От една страна са любовта и възхищението, с които описва младостта. Лазаров е завладян от полета на мечтите и лудешкия дух, изпълващи този период от човешкия живот. От друга страна, авторът показва загриженост и съчувствие към съдбата на по-възрастните хора. С много болка и искреност, той описва стаената обида и горчивина, които изпълват хората към края на житейският им път.
Прелиствайки страниците на стихосбирката на Веселин Лазаров, постепенно навлизате в неговия свят и от човека загадка, откривате нов човек – искрен, чувствителен и сантиментален, който живее с радостите и болките на злободневието.
