Вчера вечер, малко след девет, влязох в кварталния маркет. Целта — бързо да взема хляб, мляко и една консерва зеленчуци, без да се редя на традиционните каси. Видях онези лъскави терминали за самообслужване и си казах: „Ето, точно това е — модерност и ефективност.“ Само че, както винаги, сметката не излезе.
Сканирах продуктите без проблем. Но когато поставих тежката консерва върху везната, екранът светна в крещящо червено и от колонката се разнесе онзи безличен глас, който казва: „Открито неоторизирано съдържание в зоната за опаковане.“ В този момент разбрах, че не съм клиент, а неоплатен служител, който трябва да решава технически проблем, за който не е получил нито обучение, нито заплащане.
Около мен започна да се натрупва напрежение. Хората в опашката вече ме гледаха с досада, а аз се опитвах да преместя консервата така, че сензорът да не я отчете като „забранена“. Под флуоресцентните лампи всичко изглеждаше още по-абсурдно. В крайна сметка извиках касиерка в синя униформа, която с едно движение реши проблема, който за мен беше се превърнал в технологична катастрофа.
Истината е проста: тези каси не са създадени, за да ни улеснят. Те са създадени, за да прехвърлят разходите за персонал върху нас. Ние плащаме пълната цена на стоката и едновременно с това вършим работата, за която някога са плащали заплати. Превръщат ни в част от логистичната верига, само че без възнаграждение. Проблемът не е в технологията, а в икономиката зад нея.
Докато чаках, забелязах човекът пред касата с традиционен касиер. Той си беше купил пълен пазар и вече беше излязъл от магазина. Аз, който исках „бързо пазаруване“, все още се борех с електронния глас. Моят план за ефективност се провали зрелищно.
Урокът е прост: технологичното удобство често е просто по-скъп начин да си загубиш нервите. Ако една система ти обещава улеснение, но те кара да поемаш отговорността за нейните провали, тя не ти помага, а те използва. И в крайна сметка, аз отново се оказах безплатен касиер.
