Вчера вечерта, малко след девет, влязох в кварталния маркет. Целта — бързо да взема хляб, мляко и една консервирани зеленчуци, без да се редя на традиционните каси. Видях онези лъскави терминали за самообслужване и си казах: „Ето, точно това е — модерност и ефективност.“ Само че, както винаги, сметката не излезе.
Сканирах продуктите без проблем. Но когато поставих зеленчуците върху везната, екранът светна в червено и от колонката се разнесе онзи безличен глас, който казва: „Открито неоторизирано съдържание в зоната за опаковане.“ В този момент разбрах, че не съм клиент, а неплатен служител, който трябва да решава технически проблем, за който не е получил нито обучение, нито заплащане.
Около мен започна да се натрупва напрежение. Хората в опашката вече ме гледаха с досада, а аз се опитвах да преместя консервата така, че сензорът да не я отчете като „забранена“. Под флуоресцентните лампи всичко изглеждаше още по-абсурдно. В крайна сметка извиках касиерка в синя униформа, която с едно движение реши проблема, който за мен беше се превърнал в технологична катастрофа.
Истината е проста: тези каси не са създадени, за да ни улеснят. Те са създадени, за да прехвърлят разходите за персонал върху нас. Ние плащаме пълната цена на стоката и едновременно с това вършим работата, за която някога са плащали заплати. Превръщат ни в част от логистичната верига, само че без възнаграждение. Проблемът не е в технологията, а в икономиката зад нея.
Докато чаках, забелязах човекът пред касата с традиционен касиер. Той си беше купил пълен пазар и вече беше излязъл от магазина. Аз, който исках „бързо пазаруване“, все още се борех с електронния глас. Моят план за ефективност се провали зрелищно.
Урокът е прост: технологичното удобство често е просто по-скъп начин да си загубиш нервите. Ако една система ти обещава улеснение, но те кара да поемаш отговорността за нейните провали, тя не ти помага, а те използва. И в крайна сметка, аз отново се оказах безплатен касиер.
Всъщност, точно вчера ми се случи същото в Lidl. Като ме „сглоби“ за една ябълка, която отказа да се регистрира, щях да полудея. След тази статия обаче реших, че просто няма да ползвам повече тези каси за самообслужване. Плащам си на човек, да ми е мирна главата.
Случвало ми се е подобно в „Билла“, но там беше проблем с етикета на бананите, който терминалът не разпозна. Най-неприятното беше, че персоналът около мен само гледаше и се правеше, че не съществува. Накрая трябваше да се обърна към касиерка, която уж беше за „самообслужване“, за да оправя нещата.
Ей така и аз се борих с една от тези машини в Лидл преди месец и накрая ме извикаха служител да ме „спаси“. Сега вече съм сигурен, че ще продължавам да минавам през живите каси, колкото и да чакам. Защото накрая все някой друг ще решава проблема, а аз ще изглеждам като аматьор.
Препоръчвам тази статия, защото много точно описва типичната ситуация в супермаркетите с тези самообслужващи се каси. Много добре е показано как вместо да улеснят живота на хората, те всъщност създават нови главоболия и дори напрежение. Ще е полезна за всеки, който е имал подобно преживяване и иска да се посмее на абсурда.