Преди да се затрием в облаците, административните опашки имаха вкус. На мокро, евтино кафе, на изтъркан латекс по стените, на неловко мълчание между непознати. Имаше ред, имаше начало и край, и знаеше кога ще стигнеш до гишето. Занимаваше се с нещо друго, докато чакаш – гледаше облаците, разменяше по някоя реплика, или просто киснеше в собствените си мисли.
Днес опашката е невидима. Тя се крие зад малък прозорец в браузъра, зад безкрайни полета за попълване, зад фаталния надпис „Сесията изтече“. Преди те губеше във времето и пространството на една сграда. Сега те държи в капана на собствения ти екран, докато не се предадеш. И най-лошото – те кара да си мислиш, че си продуктивен, докато всъщност вършиш работата на чиновника безплатно.
Дигиталната трансформация не премахна бюрокрацията, тя просто я преквалифицира. Вместо да чакаш някой да ти подпечата хартийка, сега чакаш системата да не забие. Вместо да псуваш гишето, псуваш интерфейса. Вместо да се чувстваш жертва на административен абсурд, се чувстваш виновен, че не можеш да се справиш с „простата“ форма. А „простата“ форма те връща в началото, защото си сбъркал една запетая или си въвел ЕГН-то с една цифра по-малко.
Това не е прогрес. Това е прехвърляне на тежестта. Вместо държавата да поеме отговорността за бавните си процедури, тя я прехвърля върху теб – гражданина, който вече е превърнат в оператор на данни. Плащаш с времето си, с нервите си и с усещането, че си изгубил контрол. И за какво? За илюзията, че си в 21-ви век, докато всъщност чакаш на същата прословута опашка.
Иронията е, че преди поне можеше да се откажеш. Да си тръгнеш, да опиташ утре, да си намериш друг начин. Сега системата те държи в капана си. Започнал си, значи ще довършиш. Ще въвеждаш, ще проверяваш, ще се бориш с грешките, докато не получиш онзи магически документ, който ти позволява да продължиш напред. Но цената е висока – и тя не се измерва в левове, а във време и нерви.
