Преди да се затрием в облаците, административните опашки имаха вкус. На мокро, евтино кафе, на изтъркан латекс по стените, на неловко мълчание между непознати. Имаше ред, имаше начало и край, и знаеше кога ще стигнеш до гишето. Занимаваше се с нещо друго, докато чакаш – разменяше по някоя реплика, или просто киснеше в собствените си мисли.
Днес опашката е невидима. Тя се крие зад малък прозорец в браузъра, зад безкрайни полета за попълване, зад фаталния надпис „Сесията изтече“. Преди те губеше във времето и пространството на една сграда. Сега те държи в капана на собствения ти екран, докато не се предадеш. И най-лошото – те кара да си мислиш, че си продуктивен, докато всъщност вършиш работата на чиновника безплатно.
Дигиталната трансформация не премахна бюрокрацията, тя просто я преквалифицира. Вместо да чакаш някой да ти подпечата хартийка, сега чакаш системата да не забие. Вместо да псуваш гишето, псуваш интерфейса. Вместо да се чувстваш жертва на административен абсурд, се чувстваш виновен, че не можеш да се справиш с „простата“ форма. А „простата“ форма те връща в началото, защото си сбъркал една запетая или си въвел ЕГН-то с една цифра по-малко.
Това не е прогрес. Това е прехвърляне на тежестта. Вместо държавата да поеме отговорността за бавните си процедури, тя я прехвърля върху теб – гражданина, който вече е превърнат в оператор на данни. Плащаш с времето си, с нервите си и с усещането, че си изгубил контрол. И за какво? За илюзията, че си в 21-ви век, докато всъщност чакаш на същата прословута опашка.
Иронията е, че преди поне можеше да се откажеш. Да си тръгнеш, да опиташ утре, да си намериш друг начин. Сега системата те държи в капана си. Започнал си, значи ще довършиш. Ще въвеждаш, ще проверяваш, ще се бориш с грешките, докато не получиш онзи магически документ, който ти позволява да продължиш напред. Но цената е висока – и тя не се измерва в левове, а във време и нерви.
Много точно си хванал усещането за физическата опашка и контраста с дигиталната. Хареса ми как описа как преди се занимавахме с нещо друго докато чакаме, а сега си забит пред екрана и си мислиш, че вършиш нещо полезно. Тази мисъл, че всъщност безплатно вършим работата на чиновника, е много вярна и доста дразнеща.
Ей, точно така беше. Спомням си, че като отивах да си подновя личната карта едно време, взимах една книга, а на опашката се запознах с една жена, която ми препоръча страхотна рецепта за баница. Сега, ако ми изтече сесията, трябва пак да попълвам всичко отначало и не остава време за нищо друго.
И това с „сесията изтече“ го мразя. Сядам да платя парното онлайн, а то – цък, всичко се изтрива. Трябва пак да въвеждам номера, пак да чакам. Това не е прогрес, а само излишно нервиране.