Живеем във време, в което „успехът“ се измерва с броя харесвания, а „кариерата“ се продава на месечни вноски. Влизам в някое от тези лъскави споделени офиси и ми идва да се обърна и да изляза – не от снобизъм, а от съжаление. Десетки хора, насядали пред лаптопите си, бъркат в екраните като в чужда поща и се правят, че работят.
Едно време, за да започнеш работа, ти трябваше поне някакъв занаят. Днес ти трябва добра камера, смартфон и умение да се снимаш така, че да изглеждаш „вдъхновен“. И, разбира се, абонамент за облачни услуги, дизайнерски софтуер и поне още три-четири приложения, които „ще ти спестят време“. Накрая, след като си платил сметките, остава единствено въпросът – какво всъщност произведе?
Когато човек е зависим от абонаменти, той е зависим от чуждата система. Ако интернетът падне, целият ти „бизнес“ отива на кино. И това не е просто хипотеза – случва се всеки път, когато доставчикът реши да спре тока за профилактика. Тогава остава само празен екран и едно неприятно усещане, че си вложил усилия в нещо, което е толкова материално, колкото балон от дъвка.
Ироничното е, че този „нов начин на живот“ изисква повече работа, отколкото класическият. Трябва да си и търговец, и маркетолог, и психолог, и монтажист. Ако не можеш да направиш ефектен клип за TikTok, дори да си най-добрият специалист в областта си, за обществото ти не съществуваш. Продажбата на уменията е заменена с продажба на „образ“. И този образ, като всяка стока, изисква постоянна поддръжка и реклама.
Вчера гледах един „дигитален номад“ в едно кафене на „Шишман“. Беше затрупан с техника – лаптоп, таблет, телефон. Прекара два часа да наглася някакви цветове в един дизайн, който ще бъде забравен до края на седмицата. После още един час писа пост за „свободата“, докато си пиеше третото капучино. В края на деня той не беше създал нищо, освен няколко файла и едно самодоволно чувство. Това не е инвестиция – това е хоби, което плащаш сам.
Когато всички се опитват да бъдат „създатели“, стойността на създаването пада до нула. Пазарът е залят с еднакви лица, еднакви послания и еднакви истории. Всичко е повърхностно, всичко е лесно за копиране, всичко е лесно за игнориране. Старите правила за специализация и натрупване на опит са заменени от стремеж към бърза и безсмислена видимост. И накрая, сметката не излиза.
Това не е свобода. Това е кариера на абонамент – плащаш всеки месец, за да имаш илюзията, че си независим.
Тази „кариера на абонамент“ е точно като с тия облачни услуги – плащаш, плащаш и накрая реално не притежаваш нищо. Винаги ми е било странно как младите днес вярват, че хубавата камера и приложението за монтаж автоматично правят човек професионалист. Отдавна не броя колко пъти съм виждал хора да се правят на заети в коуъркинг пространствата – по-важно е да изглеждаш така, отколкото да вършиш работа.
Абсолютно съм съгласна с написаното. Много точно е уловено това усещане за постоянна зависимост от платени услуги, които уж трябва да улесняват живота, а всъщност го усложняват. Проблемът е, че освен тези месечни такси, човек трябва да се грижи и за собствената си „марка“ – да е активен в социалните мрежи, да изглежда продуктивен, да демонстрира успех. Накрая почти не остава време за истинската работа и за собственото мислене.
Не мисля, че проблемът е само в абонаментите. По-скоро много хора се подвеждат, че „работа от вкъщи“ автоматично значи и по-малко усилия, а после се чудят защо нямат резултати. Все пак, за да си успешен, трябва да си наясно какво точно произвеждаш и дали хората имат нужда от това.