Ставам сутрин и влизам в кухнята. Полумракът е тежък, а единственият светъл обект е телефонът ми, който ме гледа като очите на мъртвец. „Бойко, не мога да направя кафе, защото уредът е офлайн.“
Поглеждам към чайника. Умният чайник. Свети с ефирно синьо. Кръгчето се върти. Няма да сваря кафе. Защото чайникът е забил в опит да се свърже с облака. Който, разбира се, е някъде там, над нас. И вероятно вали.
Да си направиш кафе в XXI век не е да напълниш кана с вода и да включиш контакта. Това е софтуерен преглед. Диагностика на мрежови протоколи. Проверка дали хладилникът е получил последната корекция на драйвера. Проверка дали сензорът за движение не е решил, че е време за рестарт. Повече инсталация на операционна система, отколкото просто напитка.
Идеята беше проста: автоматизация. Да се махнат досадните стъпки. Да се спести време. Резултатът: добавихме нова, много по-сложна стъпка – отстраняване на грешки. Вместо да натиснеш бутон, сега проверяваш логове. Влизаш в менюта. Връщаш фабрични настройки.
Зад всичко това стои хладна икономическа логика. Производителите нямат интерес да правят устройства, които просто работят. Тяхното злато не е в железата и пластмасата, а в екосистемите. В зависимостта. В абонаментите. Ако фирмата реши да спре поддръжката на сървъра за твоя модел чайник, ти оставаш с парче метал и пластмаса. Напълно безполезно. Това е плановата остарялост, преоблечена в дигитален код.
И не е само техниката. Психологическото натоварване е реално. Вместо да работиш, или да четеш, или да говориш с някого, следиш известия за „непредвидени събития“ в собствения си дом. Домът, който трябва да е убежище, се превръща в източник на микро-стрес. Всяко забавяне на приложението, всяко неразпознато устройство, всяко известие за „необходима актуализация“ руши усещането за сигурност.
И колкото повече умни устройства трупаме, толкова повече се замислям за най-високата форма на лукс: нещо, което просто работи. Без да иска парола. Без да иска интернет. Без да иска нищо друго освен да си свърши работата.
Сега, докато гледам как кръгчето на чайника продължава да се върти, си мисля за един стар, механичен ключ. Който просто работи.
И какви точно данни качва този чайник в облака, та да е толкова важен достъпът до него? Помня как вкъщи сменихме обикновен капак на тенджера, щото беше по-евтино, отколкото да купуваме нова. Явно за другите умните чайници са приоритет.
Много вярно, човек. Този чайник с връзката към облака ме подсети за моята смарт-крушка, която миналата седмица падна в „режим на наблюдение“. Наложи ми се да я рестартирам през приложението, за да светне пак. В крайна сметка май ще мина на ръчни прекъсвачи и обикновени чайници, че ми писна от софтуерни ъпдейти за домакински уреди.
Истината е, че точно това ме дразни най-много. В училище сменихме старите звънци с едни „умни“ – уж да пестят ток, но вместо това постоянно забиват и децата не знаят кога да влизат в час. А най-лошото е, че не можеш просто да ги изключиш от контакта и да си върнеш стария звънец, всичко е вързано към някакъв сървър, който уж решава кога да звъни. Пълен абсурд.
Това ми напомня на едно предаване, което гледах по телевизията за умни хладилници, които отказват да работят, ако не са свързани с интернет. Направо не мога да повярвам как сме стигнали дотам да се притесняваме дали чайникът ни ще се свърже с облака, вместо просто да загрее вода. Направо не знам кое е по-абсурдно — това или фактът, че в статията си описал точната ситуация с кафето, която се случва и при мен.