Влизам в магазина с мисълта да приключвам бързо. Две минути, обещаха. Лъжа. От години съм свикнал на една и съща процедура на касата: подавам стоката, плащам, разменям по едно „благодаря“ и продължавам. Днес обаче ме чакаше нов ритуал — да обслужвам сам себе си. И да се чувствам като ученик, подложен на изпит по софтуер.
Стоя пред лъскавия терминал, сканирам пакет спагети. Машината издаде рязко „пи-пи“ и ми намигна с червена светлина. „Невалиден артикул. Поставете продукта в зоната за проверка“. Все едно съм се опитал да платя с фалшива банкнота. Около мен — същите като мен. Хора, стиснали в ръце кофички кисело мляко и бурканчета туршия, които отказват да се подчинят на новия ред. Всеки гледа в екрана, всеки се бори с една и съща бездушна технология.
Не е проблемът в самата техника. Проблемът е в унижението. Когато машината започне да пищи като развален алармен часовник, целият магазин разбира, че не се справям. И не те гледат с гняв, а с онова празно, градско съчувствие, което е по-тежко от всяка критика. Изведнъж си център на внимание в сцена, която не си избирал. И единственият ти изход е да повикаш „автентичен“ служител, който да те спаси от собствената ти некомпетентност.
Това не е удобство. Това е евтин трик. Бизнесът пести от касиери, а ние плащаме с времето и нервите си. Вместо да си купим продуктите и да си тръгнем, трябва да минем през абсурдно изпитание по честност, докато софтуерът ни убеждава, че сме виновни за това, че искаме да си купим хляб. Системата е нагласена така, че винаги да те кара да се чувстваш нелеп, ако не следваш алгоритъма ѝ дословно. И точно когато започнеш да вярваш, че се справяш, машината пак ще светне в червено.
Защото накрая няма да плащаме само за стоката. Ще плащаме и за времето, което губим в обслужване на себе си.
Харесва ми как описваш борбата с тези каси. Самият аз скоро се сблъсках със същата ситуация в супермаркета и имах чувството, че съм в някакъв абсурден тест. В крайна сметка се отказах и изчаках на касата с човек, което ме накара да се замисля колко силно ни тласкат към самообслужване, дори когато не е по-бързо и по-лесно.
Харесва ми как описваш сцената — „стиснали в ръце кофички кисело мляко и бурканчета туршия“, това е много точно попадение в детайла и веднага си представям цялата ситуация. Също така е силно, че не се правиш на жертва, а просто отбелязваш абсурда на новия ритуал по пазаруване. Машината с „пи-пи“ и червената светлина е много сполучлива метафора за бездушието на технологиите, които уж трябва да ни улесняват.
Аз също минах през това преди два дни в един супермаркет. Стоях цяла вечност пред една от тези машини, защото просто не можех да сканирам кутията с кисело мляко — уж я позиционирах както трябва, а тя все не я хващаше. Чувствах се доста глупаво, докато една касиерка не дойде да ми помогне и ми показа къде точно да държа кутията. Просто е изнервящо, че вместо да ми спестят време, тези машини често го губят.
Ей, напълно се припознах в описаната ситуация с пастата. Червената лампичка и „невалиден артикул“ са като унижение пред целия магазин. Тази статия ще е полезна на всеки, който мрази безсмислените самообслужващи се каси и иска да се посмее на абсурдите около нас.
Много ми хареса как описа ситуацията пред самообслужващата каса — точно така се чувства човек, все едно е ученик на изпит. Най-много ми допадна частта с „Невалиден артикул. Поставете продукта в зоната за проверка“ — направо си представих колко е унизително да ти прави забележка машина за едни спагети. Поздравления, написала си го живо и много близко до реалността.
Не мога да не се сетя за един бензиностанционен автомат, който реши, че съм „неразпознат клиент“. Върнах се и заредих пак картата, после пак я извадих, после пак я върнах, докато един служител не дойде и не ме погледна все едно съм най-големият глупак на света. И за какво — да си сипя гориво.