През последните месеци се хванах, че плащам по 15–20 евро на месец за абонаменти за софтуер, които уж трябва да ми носят ред. Дребни суми, които поотделно не тежат, но накрая излизат повече от сметката за ток. И за какво, всъщност? За да имам чувството, че контролирам хаоса, вместо самият аз да съм част от него.
Реших да вложа пари в едно от онези приложения, които обещават да превърнат живота ти в подреден списък с приоритети. Първите дни бяха чиста еуфория. Прекарвах часове в пренареждане на задачи, тагове и цветове. Чувствах се като генерал, който разполага войските си на картата. Само дето войната никога не започваше.
Илюзията се разби, когато приложението се опита да бъде „умно“. Вместо да ми помага, то започна да ме следи. Всеки път, когато се опитвах да се съсредоточа върху нещо истинско, телефонът ми започваше да вибрира с дразнеща честота. „Имаш задача за 14:00 ч.!“, „Не забравяй да актуализираш статуса!“. Станах роб на известията. Вместо да работя, аз управлявах известията. Планирането се превърна в основна дейност, а работата – в досадно прекъсване.
Модерната технологична индустрия не ти продава решения, а нов вид шум. Този шум е достатъчно обтекаем, за да изглежда като прогрес. Всеки червен кръг върху иконата на приложението е малък психологически удар, който те кара да проверяваш, да кликаш и да се оправдаваш. Това е нова форма на бюрокрация – пренесена директно в джоба ти.
Осъзнах го една сутрин, когато прекарах половин час само в „регулиране“ на приоритети, вместо да отговоря на спешен клиент. Гледах екрана, пълен с красиви графики и прогрес барове, и се почувствах по-непродуктивен от всякога. Бях администратор на собственото си безсмислие. Плащах месечна такса за правото да бъда постоянно прекъсван.
След това изтрих приложението и абонамента. Сега ползвам обикновен календар и лист хартия. Не ми изпращат известия, не изискват трансакции. В тишината открих, че най-добрият начин да не бъдеш роб на известията е просто да не им даваш правото да съществуват в твоя свят.
Опитах се с едно от онези приложения за управление на задачи и резултатът беше сходен — прекарах повече време в настройване на категории и тагове, отколкото в реална работа. В един момент ми предложи да оптимизирам графика си така, че да имам време за медитация. Направих си труда да се регистрирам и после си изтрих профила.
И аз така, всяко приложение обещава да оправи живота ти, а накрая само те държи вързан за телефона и пак всичко е разхвърляно. Най-смешното е, че докато се опитвах да настроя едно такова „умно“ приложение, прекарах толкова време, че можех вече да съм свършила две от задачите, които то уж трябваше да ми помогне да организирам.
Написаното ти е много познато. И аз се улових да харча пари за приложения, които уж ме организират, а накрая станах роб на тях. Особено досадното е, че започват да ти казват какво да правиш, вместо да ти помагат. Ще има ли още подобни наблюдения от твоя опит?