Влизам в магазина с мисълта да приключвам бързо. Две минути, обещаха. Лъжа. От години съм свикнал на простата церемония на касата: подавам стоката, плащам, разменям по едно „благодаря“ и продължавам. Днес обаче ме чакаше нов ритуал — да обслужвам сам себе си. И да се чувствам като ученик, подложен на изпит по софтуер.
Стоя пред лъскавия терминал, сканирам пакет спагети. Машината издаде рязко „пи-пи“ и ми намигна с червена светлина. „Невалиден артикул. Поставете продукта в зоната за проверка“. Все едно съм се опитал да платя с фалшива банкнота. Около мен — същите като мен. Хора, стиснали в ръце кофички кисело мляко и бурканчета туршия, които отказват да се подчинят на новия ред. Всеки гледа в екрана, всеки се бори с една и съща бездушна технология.
Не е проблемът в самата техника. Проблемът е в унижението. Когато машината започне да пищи като развален алармен часовник, целият магазин разбира, че не се справям. И не те гледат с гняв, а с онова празно, градско съчувствие, което е по-тежко от всяка критика. Изведнъж си център на внимание в сцена, която не си избирал. И единственият ти изход е да повикаш „автентичен“ служител, който да те спаси от собствената ти некомпетентност.
Това не е удобство. Това е евтин трик. Бизнесът пести от касиери, а ние плащаме с времето и нервите си. Вместо да си купим продуктите и да си тръгнем, трябва да минем през абсурдно изпитание по честност, докато софтуерът ни убеждава, че сме виновни за това, че искаме да си купим хляб. Системата е нагласена така, че винаги да те кара да се чувстваш нелеп, ако не следваш алгоритъма ѝ дословно. И точно когато започнеш да вярваш, че се справяш, машината пак ще светне в червено.
Защото накрая няма да плащаме само за стоката. Ще плащаме и за времето, което губим в обслужване на себе си.
